Мирково е разположено в западната част на Златишкото поле. Огражда се на изток от не много високи хълмове, покрити с буйна тревиста растителност, които служат главно за пасбище. На запад са склоновете на връх Гълабец, на юг речната долина която служи като естествена граница между Същинска и Ихтиманска Средна гора. На север са полите на Стара планина. Оросявано от бистри пенливи рекички, то е било населявано близо хиляда години преди новата ера на Тракийците. Територията на село Мирково е 209 кв. Км. като 41% земеделска площ, 55% горска площ и 4% водни площ. Южните склонове на Стара планина, обрасли сега с храсталаци и билки, са били покрити някога с гъсти непроходими гори, които са били източник на лов и препитание. Равнината около селото е била в по – голямата си част също покрита с гори.

Следи от далечни времена са открити при разкопките под Денината плоча, Ортова и Уста. Намерени са глинени съдове, железни палешници, копия отпреди близо 2800 години и други предмети. Старо тракийско селище е имало на Яламовото тепе и Хрисковата плоча. От времето на римската епоха в една нива в местността Араму дере е била открита гробница. Намерени са в нея предмети – обеци, глинени съдове. Предполага се че в нея е погребан знатен римски сановник.

От времето на средновековието има също останки – църквата Св. Георги – разкрита преди повече от десетки години е от XII – XIII век, от времето на второто българско царство. На Градище, както и самото име показва, е имало крепост, която охранявала прохода за Етрополе. Всички тези археологически обекти са били изследвани от доцента при Софийския Университет Атанас Милчев. Историческите изследвания показват че Мирково е съществувало и по времето на Второто български царство, чието население е дочакало робството при Иван Шишманова България и е взело дейно участие в организираната отбрана срещу турците. Някои проучвания сочат, че на три километра източно от село Чавдар по левия бряг на река Тополница са намерени следи от развалини на селище. Според преданието, там някога е било село Марково. При идването на турците жителите му се разбягали по горите и след като стихнала бурята на завоеванието образъвали ново село днешното Мирково. Няма точни доказателства от кога и как е плучило името си днешното Мирково, всичко е в обсега на предположенията. Има още две предположения за произхода на името. Едното е, от това че някога в селото е имало феотдален владетел който се казвал Мирко и селото носи неговото име, другото поради настъпилото след завоеванието затишие (Мир) и за това е получило името Мирково.

Преди Освобождението селото се е населявало от българи и турци, които са били групирани по отделно и са съставяли две махали. Поради бедното си положение мирковчани по време на робството са прибягвали към гурбетчийство. Те са се отличавали като много добри майстори – занаятчии зидари, подковачи, дърводелци, железари, млекари и търговци. Тежко е било положението на мирковското население. Малко и лоша е била земята, кощто то е обработвало. Хубавата земя са притежавали турците и мирковските чорбаджии. Емигрантите в Цариград работили като слуги, водоносци, млекари, абаджии, подковачи и други. Там те се обединили и решили да основат задруга която нарекли Мирковски вакуф – турска дума, която на български означава свещен завет. Задругата си поставила за цел да подпомага новопристигащите в Цариград с пари и квартири. Първоначално средствата са били събирани с доброволни пожертвования от всички членуващи еснафи, а по –късно, когато вакуфа позамогнал, решили да закупят место – градина и лозе в село Бабек до Цариград, общо около 10 дка., а в града построили хан с няколко стаи и фурна.

В 1830 година изпратили пари в родното си село за построяването на църква, която била завършена през 1834 и за училище, което било завършено и открито през 1863 година. Мирковските родолюбци са били активни радетели и участници в борбата за освобождението на отечеството си. Мирковски младежи са взели дейно участие в четническото движение. В четата на Христо Ботев са участвали трима души, други са били в четата на Филип Тотьо, а по – късно в четата на Георги Бенковски. Личен приятел и доверен човек на Георги Бенковски е бил Захари Григоров Шопов от село Мирково. Мирковчанинът поп Недельо Иванов, учител и певец в църквата на селото, запопен по – късно за свещеник в село Поибрене, влязъл в четата на Георги Бенковски, застанал с черковния кръст пред четниците и взел участие във въстанието. След погрома на въстанието, тежко болен се укрива при майка си в Мирково, от където е бил арестуван и откаран на заточение. Много мирковчани са участвали като поборници и опълченци. Над 26 души са взели участие в боевете на Шипченския проход, а и след това в освободителната Руско – турска война. Освобождението от турско робство донесло частична свобода за мирковчани. Турците се разбягали като продали имотите си с фалшиви бележки на чорбаджиите. Те продължили да експлоатират бедното население. Завърналите се гурбетчии се насочили към различни дейности. Едни се захванали с непродуктивно земеделие, други започнали занаятчийски услуги, а някои се пръснали в различни посоки да търсят работа. Завладени от примера на родолюбивите мирковски патриоти, които са дали частица от своя живот за освобождението на България и за свободното развитие на родното си село, мирковчани разгръщат с пълна сила своята самоинициатива за изграждане на новия облик на селото и за подобряване живота на хората.

В селото се появяват последователи родолюбци, изявени лиюности като кметове, политици и културни дейци, които дават своя скромен принос. Един от тях са: Стоимен Лисев – депутат във Великото народно събрание – Търново; Никола Георгиев Сираков – кмет на селото, направил първото общинско здание; Димитър Георгиев Караджов – кмет, дава своя принос за създаване на овощни насаждения в Мирково и за водоснабдяването на селото; Драган Драганов – учител, писател и поет, написал е очерк за учебното дело в мирково до 1900 година; Никола поп Стефанов – буден мирковчанин, първият председател на читалището. През 1890 година по инициативата на видния писател народняк Тодор Генчев Влайков от град Пирдоп е образувана първата кооперация в страната в с. Мирково. Тази кооперация е дала знак за разпространението на кооперативното движение в цялата страна. Освен това тя е дала ясен знак за сплотяването на работниците и селяните в защита на своите права и социално – икономичеси интереси. В село Мирково е била открита и първата пивоварна фабрика в България от Иван Радов Маслев който се родил и завършил килийното училище в село Мирково. Баща му бил търговец в Цариград.

Пивоварната започнала работа през 1878 година. Икономическите условия не позволили да се осъществи нейното благоприятно развитие и в 1883 година тя била преместена в София Солни пазар и се слива с дейноста на братя Прошекови. Първата задача на кооперация Орало била насочена да набере повече собствени средства и влогове, за да задоволява своите членове с достатъчно кредити. За тази цел била построена през 1939 – 1940 година масивна мандра, за преработка на млякото на кооператорите лете, когато стадата са на паша в балкана. Открита била и сиренарница в изоставената вече бирена фабрика, открит бил и потребителен магазин, който снабдявал хората с евтини стоки. В същото време кооперацията била закупила плугове, грапи, сеялки, триори, веялки и друг земеделски инвентар, който кооператорите ползвали срещу минимален наем. Други по – забележителни обекти от стопанско значение са били няколко мелници, работилници и частни кръчми. Общоизвестен за околното население е бил мирковският Сандов хан, който е стоял на два километра южно от селото край главния път. Този хан е приютявал много пътешественици, търговци – джамбази, давал е послон на хора и добитък, бил е свидетел на много човешки драми. В селото е създадена и първата социалистическа дружинка 1895 година от учителите Никола Панчев Богданин, Никола Матеев и Никола Пушкаров.

Социалистическите идеи проникват в душите и сърцата на много хора от Мирково, които се превръщат по – късно в стихия и стават фактор на безкомпромисни борби с политическите противници. Не случайно в годините на антифашистката борба мирковчани вземат най – дейно участие. На 10 април 1944 година към партизанския отряд Чавдар се присъединяват членовете на младежката кооперативна група и РМС: Георги Иванов Топузов (Сокола), Цвятко Ал. Караджов, Петър Станчев (Исус), Велко Акманов (Велко), Христо Харалампиев Нончев (Славчо), Иван Методиев Горгоров (Янко), Никола Данкин (Мароканеца) и Васил Иванов Цонин (Максим). Мирковските партизани в състава на бригада Чавдар участват в акциите за овладяване на гара Саранци, селищата Бенковски, Смолкос, Рибарица, Лопян, Буново, Усойца, Стръгел, Челопеч, махала Бодят – Петрич и много други, свързани със съдбоносни битки. Заловени и зверски изтезавани са били членовете на младежката кооперативна група РМС: Васил Войников, Павлина Данкина, Георги Ст. Лисев, Стефан Гинин и Нено Синигеров. Последните двама фашистите залели с бензин и зпалили. Жестока гавра и безсрамие жандармеристите са налели урина в устата на пребитата и молеща за капка вода Гина Синигерова – съпруга на старият партиен и кооперативен деец Христо Синигеров. Бащите на първите партизани от Мирково, старите членове на кооперация Пчела.